НEРАБОТЕЩИ РЕШЕНИЯ! 

1. Високият праг за неплатежоспособност:

   • Изискването за задължения над 10 или 24 минимални заплати е твърде високо за много български домакинства, особено тези, които дължат по-малки суми на фирми за бързи кредити или комунални услуги. Според източници, в други страни (напр. САЩ, Германия) прагът е много по-нисък или изобщо липсва, като длъжникът може да поиска фалит при три неплатени сметки.

      

   • Този праг прави закона недостъпен за голяма част от длъжниците, които са в дългова спирала заради натрупани лихви от малки кредити. Освен това, кредиторите, отпускащи големи заеми (над 10 минимални заплати), обикновено имат обезпечения (напр. ипотеки), което намалява риска им и прави личния фалит ненужен в тези случаи. В резултат законът може да остане „мъртъв“, както предсказват някои експерти, тъй като малко хора ще отговарят на критериите.

      
2. Задължително иницииране от длъжника:

   • Само длъжникът може да поиска обявяване на фалит, а кредиторите нямат това право и са ограничени в участието си в процедурата.

      

   • Това решение е в разрез с практиките в други страни, където личният фалит е субективно право на длъжника, но кредиторите също могат да инициират процедура, ако имат интерес. Липсата на баланс може да доведе до злоупотреби от страна на длъжниците (напр. укриване на имущество) и да обезсърчи кредиторите да подкрепят закона. Освен това, изключването на кредиторите от ранните етапи на производството може да наруши правото им на справедлив процес.

      
3. Високи разходи и възнаграждения на синдиците:

   • Разходите за съдебни такси и възнагражденията на синдиците са значителни, а за длъжници без имущество няма предвиден механизъм за покриването им.

      

   • Това е основна пречка за достъпа до личен фалит, тъй като най-засегнатите длъжници често нямат средства дори за основни нужди. В други страни (напр. Германия) има опростени процедури за хора с минимално имущество, а разходите се покриват от държавата или чрез фиксирани ниски такси. Липсата на такъв механизъм в българските проекти ще направи закона недостъпен за най-нуждаещите се, което противоречи на целта му.

      

      
4. Дублиране на Търговския закон:

   • Законопроектът механично копира разпоредби от Търговския закон (ТЗ), вместо да създаде опростена и специфична уредба за физически лица.

      

      

   • Това прави закона ненужно сложен и трудно приложим за обикновените граждани, които нямат правни познания. В страни като Германия уредбата за несъстоятелност на всички субекти е в един закон, което улеснява прилагането. Отделният закон за личния фалит в България рискува да създаде правна неяснота и допълнителни разходи за съдебната система.

      
5. Липса на предоговаряне на дългове:

   • Законът не предвижда задължителен опит за извънсъдебно споразумение между длъжника и кредиторите преди обявяване на фалит, както е практиката в страни като Германия.

      

   • Това увеличава натоварването на съдилищата и разходите за производство, тъй като много случаи биха могли да се решат чрез преструктуриране на дълга. Липсата на такъв механизъм ограничава възможностите за гъвкаво и бързо разрешаване на финансовите затруднения, което е особено важно за малки дългове.

     КАТО ЗАКЛЮЧЕНИЕ МОЖЕМ ДА ОБОБЩИМ, ЧЕ ЗАКОНЪТ ЗА ЛИЧНИЯТ ФАЛИТ В БЪЛГАРИЯ ЩЕ Е ПОРЕДНИЯТ ЗАКОН, КОЙТО ОБСЛУЖВА БАНКИ И КОЛЕКТОРСКИ ФИРМИ И НЕ ПОМАГА ПО НИКАКЪВ НАЧИН НА ЗАДЛЪЖНЕЛИТЕ ЛИЦА.